Тези, които
дръзват да участват, си слагат дрехи, които повече няма да облекат, защото след
цялото пиршество от цветен прах и пъстри водни струи, всичко върху теб става
неизползваемо. За мен това бе поводът да облека за последно черните дрехи на
скръбта и да ги изпръскам до последната нишка с радостта на индийската пролет.
Мисля, че майка ми щеше да го одобри.
С оцветени от прахчетата „гулал“ дрехи, лица и коси, за един ден всички в тази страна стават равни – различните касти, религии, националности, възрасти и обществени положения се размиват и отичат някъде надолу както шарените потоци по всички улици в този ден.
Холи се празнува
при първото пълнолуние на месец март и по този начин „тъмна Индия“ заискрява и
през нощта. Относно произхода на празника се носят всякакви легенди, но тук ще
резюмирам две от тях.
Имало едно време
един много зъл цар на име Хиранякашяпу, който освен това бил и много надменен,
не почитал никакви богове, а сам той се мислел за бог и претендирал всички да
се кланят на него вместо на боговете. Синът му Прахлад обаче бил пълна негова
противоположност, водел праведен живот и почитал бог Вишну, който е един от
тримата най-върховни индийски богове (другите двама са Брахма и Шива) и
отказвал да се подчинява на баща си. Хиранякашяпу опитал какво ли не, за да го
промени и като видял, че няма да стане на неговото, решил, че единственото,
което му остава, е да го убие. Но и в това не сполучил и накрая, отчаян, се
обърнал към сестра си Холика, която притежавала особен дар, предпазващ я от
огъня (в някои от версиите това е негорящо одеяло). Злата леля накарала Прахлад
да седне в скута и и го отнесла на кладата. Там обаче се случило чудо – вместо
да убие сина, огънят развалил защитата на лелята и тя изгоряла. А Прахлад
оцелял, защото през цялото време шепнел молитви към Вишну. Така Холи се
превръща в символ на всемогъщата вяра и на победата на доброто над злото.
Според друга
легенда, Кришна, който е един от аватарите на Вишну, бил безнадеждно влюбен в
Рада, която пък не била българка, а индийска пастирка и всъщност аватар
(въплъщение) на Лакшми (жената на Вишну). Това била голяма, взаима, но за
съжаление невъзможна любов, защото Рада била сгодена от дете за друг овчар, а и
била с бяла кожа, докато Кришна бил светлосин на цвят, като героите от филма
Аватар, ако си спомняте. Той толкова много страдал, че накрая майка му Яшода се
съжалила и му разрешила да се приближи до Рада и да боядиса лицето и в каквито
желае цветове. От този момент нататък Кришна и Рада се превърнали в
олицетворение на осъществената любов. Ако пътувате из Индия, ще видите хиляди
техни изображения в храмове, улици и домове.
Която и от двете
истории да ви допада повече, Холи е празник, който ще ви накара да се
почувствате отново деца, да забравите, че трябва да си пазите дрехите чисти, че
не бива да се шляпа в локвите или че е крайно неприемливо да пръскате с вода
хората по улиците. Това е празник на забравата, на радостта, опиум за бедните и
потиснатите.
И с тази нагласа
отидох в града, където твърдят, че бил роден Кришна - Вриндаван, щата Уттар Прадеш, градче с 63 хил. души население, което
в друго време прилича повече на разрушен от войната Кабул, но веднъж в годината
се превръща в празнична столица. Отидох с един приятел испанец, един италиански
режисьор и две индийки.
Понеже
организацията се случи спонтанно и в последния момент, наложи се да спим в едно
мърляво хостелче с мръсни хавлии и чаршафи и почти без топла вода, но затова
пък в епицентъра на празника. Демек, две нощи не спахме, а през деня ходехме с
полепнали по цялото тяло бои във всевъзможни цветове.
И на война, като
на война. Въоръжихме се с водни пистолети и цветен прах и се хвърлихме във
веселата битка по улиците на Вриндаван. Признавам, че в определни моменти
бойният ми дух, кален в Шаолин в продължение на три лета, едва не падна до ниво
на най-позорно дезертьорство, защото аз бях най-белокожата от компанията, а
чужденците бяха под 0,1% от участниците и местните моментално ме вземаха на
прицел. Помня, че в кулминацията на битката, давеща се в цветен прах и понасяща
тонове изливаща се отгоре ми мръсна студена вода, през главата ми мина мисълта
„край, тук си останах, утре ще трябва да организират репатрирането на
подгизналите ми тленни останки до България“.
Незнайно как все
пак всички оцеляхме и дори успяхме да запаметим някои моменти с увитите в
найлони телефони. Следващите снимки са от този 13 март.
