Тези, които
дръзват да участват, си слагат дрехи, които повече няма да облекат, защото след
цялото пиршество от цветен прах и пъстри водни струи, всичко върху теб става
неизползваемо. За мен това бе поводът да облека за последно черните дрехи на
скръбта и да ги изпръскам до последната нишка с радостта на индийската пролет.
Мисля, че майка ми щеше да го одобри.
С оцветени от прахчетата „гулал“ дрехи, лица и коси, за един ден всички в тази страна стават равни – различните касти, религии, националности, възрасти и обществени положения се размиват и отичат някъде надолу както шарените потоци по всички улици в този ден.
Холи се празнува
при първото пълнолуние на месец март и по този начин „тъмна Индия“ заискрява и
през нощта. Относно произхода на празника се носят всякакви легенди, но тук ще
резюмирам две от тях.


Която и от двете
истории да ви допада повече, Холи е празник, който ще ви накара да се
почувствате отново деца, да забравите, че трябва да си пазите дрехите чисти, че
не бива да се шляпа в локвите или че е крайно неприемливо да пръскате с вода
хората по улиците. Това е празник на забравата, на радостта, опиум за бедните и
потиснатите.
И с тази нагласа
отидох в града, където твърдят, че бил роден Кришна - Вриндаван, щата Уттар Прадеш, градче с 63 хил. души население, което
в друго време прилича повече на разрушен от войната Кабул, но веднъж в годината
се превръща в празнична столица. Отидох с един приятел испанец, един италиански
режисьор и две индийки.
Понеже
организацията се случи спонтанно и в последния момент, наложи се да спим в едно
мърляво хостелче с мръсни хавлии и чаршафи и почти без топла вода, но затова
пък в епицентъра на празника. Демек, две нощи не спахме, а през деня ходехме с
полепнали по цялото тяло бои във всевъзможни цветове.
И на война, като
на война. Въоръжихме се с водни пистолети и цветен прах и се хвърлихме във
веселата битка по улиците на Вриндаван. Признавам, че в определни моменти
бойният ми дух, кален в Шаолин в продължение на три лета, едва не падна до ниво
на най-позорно дезертьорство, защото аз бях най-белокожата от компанията, а
чужденците бяха под 0,1% от участниците и местните моментално ме вземаха на
прицел. Помня, че в кулминацията на битката, давеща се в цветен прах и понасяща
тонове изливаща се отгоре ми мръсна студена вода, през главата ми мина мисълта
„край, тук си останах, утре ще трябва да организират репатрирането на
подгизналите ми тленни останки до България“.
Незнайно как все
пак всички оцеляхме и дори успяхме да запаметим някои моменти с увитите в
найлони телефони. Следващите снимки са от този 13 март.