Първи впечатления от Индия

Трудно ми е да подредя всички натрупани впечатления от първите три дена в Индия. Те са като пъстра мозайка, която се реди с главозамайваща скорост около мен, затова ще нахвърля някои от тях така, както съм ги запечатала:

Странната задушлива миризма в момента, в който кацнахме в Делхи. С времето тя или изчезна от само себе си, или аз престанах да я усещам.

Огромно разноцветно множество навсякъде – на летището, по улиците и пазарите: мъже с тюрбани във всякакви цветове (означава, че са сикхисти, като моя шофьор Баббу), афганистанци в бели курти (да не се бърка с „куртки“), индуски жени от всички касти в разноцветни сарита и пънджабски костюми, мусюлманки в черни бурки, работници, голи до кръста и деца, голи от кръста надолу... Автобуси, коли, моторизирани рикши, велосипедни рикши, мотори, скутери и велосипеди, които с непрестанно оглушително бибиткане като на сватба успяват да се разминат просто по чудо. Между другото, шофира се по принцип вляво, както приляга на бивша британска колония, но на практика по малките улици се шофира където видиш пролука в моторизираната и немоторизираната тълпа.

На новата ми работа – представители на всички религии и вследствие от това постоянно объркване на кого да подам ръка, на кого да дам две целувки и кого въобще да не докосвам. От прозореца пред бюрото ми бих могла да заснема материал за Animal Planet – на съседния покрив живее цяло семейство маймуни, а между двете сгради има огромно дърво, чиито клони служат за мост на дружбата между последните две звена в еволюцията.

Да си бял и къдрав тук е горе-долу като да си зелен и с две антени в България. Толкова народ се изреди да се снима с мен, че вече започвам да се чудя дали не съм двойничка на някоя холивудска или боливудска звезда.

Откакто напуснах родната стряха на 18, съм имала десетки хазяи, но за първи път се чувствам така обгрижвана от наемодателите си – носят ми на поднос кафе, чай и всякакви индийски манджи, от които очите ми сълзят, перат ми дрехите, карат ми се, ако пропусна да заключа с катинар вратата (да, вратите тук се заключват с резета и катинари като от средновековието), а чичото ме разкарва навсякъде, където ми потрябва със скутера си, за да не се загубя. Сутрин ми пращат поздрави за добро утро по whatsapp с цитати на Буда и Махатма Ганди. Най-старият в семейството – пъргав дядо на 91 години, всеки път като ме види, ме тупа с длан по главата и казва, че имам good nature.

Английският тук е такъв само, ако го четеш. Ако го слушаш, ти трябват няколко минути, за да се усетиш, че не говорят на хинди. Примерно „дррктрр“ означава „директор“. Кълна се, те произнасят цялото това, без да го разредят с нито една гласна! Като добавим и факта, че и моят английски е много посредствен, чувствам се напълно изгубена в превода. По няколко пъти ги карам да ми повторят, докато схвана както ми казват. Добре, че от дългите години даскалуване съм свикнала да използвам ръце и мимика, за да се доразберем където думите не стигат. Отделно от това има хора, които не знаят дори една дума английски или какъвто и да е друг език освен хинди и тогава няма как да минеш без преводач. Това обикновено са хора от последната каста (работници на най-ниско ниво), както и така наречените „недосегаеми“, в смисъл, че тези от кастите се гнусят да ги докосват.

Пословичната индийска бюрокрация е плъзнала във всички сфери на живота. Пример – как се сдобива човек със sim – карта. Знаете, че в България това е въпрос на няколко минути – отиваш, купуваш я, активираш я и готово. Тук отиваш с паспорт, виза, две снимки и индийски придружител, който не само ти превежда от английски на английски, но и служи за твой гарант, чиито данни и копие от личен документ също се прилагат в досието ти. По-късно (не ме питайте колко по-късно, божа работа), някой звъни на гаранта и дай боже той да не спи и да не е в банята, защото трябва да вдигне и да потвърди „да, тя е точен човек, гарантирам за нея“. След това му пращат (на гаранта) някакъв код, който той трябва да изпрати не знам си къде и едва след това операторът активира твоята карта. Когато приключиш успешно с цялата процедура направо ти идва да отидеш да го полееш.

Като казах да го полееш, тук практически не се консумира алкохол. Все още не съм изследвала в дълбини на какво се дължи този феномен – дали е по религиозни причини или някаква социална политика, предстои да разберем.

За голяма моя радост, вегетарианството е широко разпространено. Вегетариански ресторанти има под път и над път, а в тях се предлагат много разнообразни и изключително вкусни, макар и доста люти ястия на приемливи цени (в сравнение с Москва, са направо за копейки). Обяснението на това явление е не чак толкова здравословно, колкото икономическо – от една страна месото е непосилно като цена за огромната част индийци, а от друга, от единица площ се добива повече храна чрез земеделие, отколкото чрез животновъдство, тъй като животните изискват повече пространство. А както знаете, в пренаселенета Индия пространството е кът.

Няма магазини и супермаркети в смисъла, който ние влагаме в тези думи. Бих казала, че всичко се купува на улицата, от сергии и дюкянчета, които баща ми ако види, ще определи като битак и пълна цигания. Навсякъде трябва да се пазариш, като реалната цена е някъде около 1/3 от първото, което ти казват.

И като казах баща ми, да спомена и майка ми. Наследената ми от нея маниакалност на тема хигиена скоропостижно бе излекувана. Да, всичко, което сте слушали за мръсотията в Индия е вярно. И може би най-изненадващото ми откритие от последните три дни е, че тя не пречи на човек да бъде щастлив. Не че няма да изчистя трите милиметра прах, които плътно бяха покрили всичко в квартирата ми, но някакси много по-интересно се оказва да общуваш с хората, да се оставиш да те заведат, където искат, да ти покажат всичко, което за тях е важно и да споделят щедро с теб цялата си душа. Контрастът между Москва и Делхи не би могъл да бъде по-голям. В Москва всеки ден около теб преминават милиони хора, които не те докосват нито с ръцете, нито с очите, нито със сърцето; тук е точно обратното.