Пазаруване в Индия

Пазаруването тук може да бъде от шопинг-терапия до шопинг-хоррор, в зависимост от мястото и предварителната ти настройка.

Най-ужасни, по мое мнение, са покритите бутикови базари за традиционни индийски стоки. Намират се в иначе незабележими сгради, в които, ако просто се разхождаш, няма да попаднеш, но те са си изработили хитра система за прилапване на жертви чрез посредничеството на също тъй хитри шофьори-водители-за-носа на чуждестранни туристи. 

Посредникът те изтърсва на вратата на обекта, откъдето те поемат последователно работещите вътре търговци. Една по една се запалват лампите, от което ти става ясно, че си единственият посетител и спасение не дебне от никъде, когато започват да ти поднасят студени напитки, да те настаняват на меки табуретки като единствен зрител в театър, а на подиума пред теб босоноги момци чевръсто започват да разгръщат всевъзможни килими, сарита, шалове, пердета и какво ли не. Безсмислено е да се опитваш да им кажеш, че просто си наминал да разгледаш. С голям зор се изтръгваш от първите, за да попаднеш на вторите, които повтарят ритуала, но с оферта от бижута и скъпоценни камъни, после третите и техните бронзови, каменни и дървени статуетки на всички възможни индуистки божества и т.н. Всички се опитват да те предразположат като те питат откъде си и защо си в Индия. Аз така наивно отговарях в началото, че съм от България, макар да знаех, че това нито ги интересува, нито изтръгва каквито и да е асоциации в паметта им. На шестия, който ме попита откъде съм, му казах, че съм от Бургас, а на единайстия – че съм от Меден рудник. Реакцията им така или иначе е винаги една и съща – „Ааа, хубаво място“. Ако белоликият турист е достатъчно слънчасал от разходката преди да го отведат в този оазис, лесно може да допусне грешката да попита „А това колко струва?“ и от този момент нататък е обречен. Когато осъзнава, няколко часа по-късно, че не и имало нужда да изръсва такива баснословни суми за килим, който не му трябва, че и да плати изпращането му до родната страна, защото няма как, нали, да го замъкне в самолета, връщане назад няма.

Почти всичко може да бъде купено на много по-народни цени от магазините по търговските улици, а тук търговските улици са едва ли не повече, отколкото самите улици. На теория цените в тях са фиксирани и ако си достатъчно авантюрист да тръгнеш на пазар сам, продавачите ще твърдят до последна капка кръв, че стоките им са от производител и цените не подлежат на обсъждане. Ако се върнеш обаче на следващия ден с индийски придружител и попиташ за цената на същия артикул в същия магазин, ще ти отговорят веднага „струва Х, а с отстъпката става Х-20%“. Това, естествено, съвсем не е окончателната цена, всичко зависи от умението на придружителя ти да се пазари.

Най-пълна е импровизацията на цените на уличните сергии и при амбулантните търговци. Тук задължително се пазариш, защото шансовете да постигнеш изгодна цена са най-големи именно при тези нелегални труженици на търговското изкуство, чиито стоки са с абсолютно неустановляем произход и от тяхната продажба не произтичат никакъв тип данъци или разходи за наем на търговска площ. Имате възможност да се впуснете смело в един интензивен и забавен диалог с обикновените хора, да попиете всевъзможни цветове, звуци и аромати и да усетите част от духа на Индия. Можете да рискувате с някои дребни безобидни артикули, като чорапи или шноли за коса, но не ви препоръчвам да купувате от проснат на улицата чаршаф слънчеви очила или часовници. И в никакъв, ама никакъв случай, не купувайте храна или напитки от улицата – гастроентеритът ще е най-малкото зло, което може да ви сполети. Ще кажете, че ако индийците го правят и не умират, значи не е чак толкова страшно, но тяхната имунна система е изработена от векове при тези природни и хигиенни условия и бъдете сигурни, че е дело на естествения подбор.

Кварталните магазини за хранителни стоки вършат работа, ако ти трябват пакетирани продукти от типа на ориз, леща, сол и захар, както и хигиенни средства от първа необходимост, но щандът за плодове и зеленчуци рядко предлага нещо повече от манго, банани и някакъв посърнал зарзават, който въобще не се бори да привлече вниманието ти. С млечните продукти досега не съм имала успешни опити – сиренето или е с люти подправки, или  е напълно безвкусно, защото е предназначено за готвене и подправките се добавят при пърженето му. Сирене като за шопска салата не намерих никъде.

Съществуват и някои вериги магазини за био-храни, в които наистина се чувстваш като в Европа, но когато видиш цените, ти става ясно, че те са изцяло предназначени за русокоси глезли с изтънчени стомаси и дебели портфейли, а също така и за хора със зрителни проблеми, защото цените са толкова дребни и скрити, че докато се пулиш и въртиш във всички страни опаковката в търсене на цената, много вероятно е направо да я метнеш в кошницата, в пълно неведение, че това, което току що си взел е три пъти по-скъпо, отколкото в баровските супермаркети в Москва. Прилагам снимка тук от бурканче със сладко от боровинки, за да се тествате за колко време можете да намерите цената. Когато разбрах от приятели индийци, че в така наречените био-магазини стоките въобще не били био, а само по-добре измити и опаковани, реших да зарежа глезотиите.

И като типичен представител на интернет поколението, реших, че за най-голямо удобство ще купувам по интернет. Груба грешка. Първо това означава да се подложиш на безброй мъчителни телефонни разговори с човек, който според мен и той самият не знае дали ти говори на английски или на хинди. Уж си поръчал по интернет именно за да избегнеш този словесен контакт, но те все си намират повод да ти звънят – я да потвърдиш поръчката, я да ти кажат, че това, което искаш го няма, я да ти предложат нещо друго. Виж, да се обадят да предупредят, че идва куриер не се сещат. Така по всяко време на деня може да цъфне моторист на вратата на дома ти, защото това да си работещ и живеещ сам и да няма кой да му отвори въобще не им минава през ума. На всичкото отгоре, ако направиш поръчка на 6 артикула наведнъж, няма да ти доставят всичко с едно идване, ами ще се точат в продължение на две седмици да ти носят едно по едно нещата, защото били от различни производители. Но най-разочароващо за мен бе качеството на поръчаните стоки, просто гледаш и се чудиш каква инженерна мисъл е сътворила такъв сушилник за чинии, чиито чаркове не пасват, защото размерите им са се разминали с по няколко милиметра ту нагоре, ту надолу. Общо взето съжалих за всичко, което купих по интернет и направо ми се доплака, като си спомних с колко лека ръка раздадох всичките си домашни принадлежности от последния си европейски дом.

Все пак винаги има светлина в тунела – моловете. Понеже всички те се намират на малко отдалечени места, отначало ги игнорирах. Но каква терапия бе за мен да попадна в един от тях – най-после успях да намеря каквото ми трябва, при това на съвсем нормални цени. Дрехите например са по-евтини, отколкото в Европа и има супермаркети от съвременен тип, в които без да се пазариш, купуваш на едни напълно справедливи цени. Единственият момент, предизвикващ известна горчилка е осъзнаването, че колкото и да ти се иска да отвориш ума си и всички чакри към изтока и да се слееш с огромната индийска човешка маса, все пак храната прави борбата и ако не дадеш на тялото си каквото му трябва, трудно ще се справиш с предизвикателствата на един нов живот.

(Верният отговор на теста със сладкото от боровинки е 275 рупии.)

Повече снимки по темата - тук.

Кратко въведение в семейната тема

За седмицата присъствие на индийска земя ми стана ясно, че семейството тук е реално „основна клетка на обществото“. За един индиец е трудно да възприеме, че е възможно някой да живее нормално, ако не е семеен, а пък че това може да е по негова собствена воля е направо немислимо. Ако си прехвърлил преклонната възраст от 25 години и не си се задомил, предизвикваш всеобщо състрадание и активиране на мисионерския дух на целия клан, към който си причислен. Народът зарязва бизнес и развлечения и се хвърля да направи невъзможното, но да те избави от този голям проблем.

Усетих подобно напрежение и у мистър Раджеш, хазяина ми, чийто син е ерген на 25, а дъщеря му, 22-годишна студентка, се страхува да се омъжи, защото, както ми сподели тя, „това си е абсолютна лотария, ами ако не ми хареса, как ще му бъда жена до края на живота си?“ Аз засега се въздържах да я просветя, че има начини да се провери качеството на претендента, както и че "до края на живота" е леко преувеличен термин. В Индия повечето хора се женят за избраника/избраницата на родителите си, като понякога се случва да го/я видят за първи път на живо едва на сватбата. Годежен период практически не съществува и от там усещането за лотария е напълно оправдано. Дори и родителите да са имали великодушието да запознаят младите преди сватбата, контактът между тях не преминава визуалното ниво. Сега разбрах защо външният вид е толкова важен за индийците – просто той е единственият жокер, по който могат да съдят за човека в първия етап на познанството им. Между другото, много се смях, когато обсъждах с учениците ми темата за празниците в Индия и ги попитах дали се празнува Свети Валентин. Казаха ми, че младите се опитвали да го празнуват, но на 14 февруари по улиците плъзвали безчетен брой полицаи и полицейските участъци се препълвали от дръзнали да нарушават обществения ред като... се целували! Тук това се счита за прелюдия към съвокупителния акт и съответно за върховна проява на неморалност на обществено място. Виж, това двама мъже да ходят хванати за ръце е напълно безобидно и не означава, че са хомосексуалисти, а просто приятели.

Но да се върна на мистър Раджеш и родата му. Още в първите дни го хванах да ми прави папарашки снимки и отначало ми се стори забавно, но когато разбрах, че е разпратил снимките ми по всички кътчета на Индия, до които се простира многобройното му семейство по бащина и майчина линия и че цяло войнство искало да се запознае с мен, леко започнах да се притеснявам.

За които не ме познават на живо, трябва да уточня, че като хубост съм под средната за България, а в Русия за 6 години нямах просто НИКАКЪВ шанс пред милионите прелестни дългокраки („беше тяяяя, цялата краакаа“), русокоси и синеоки рускини да се преборя за някой от и без това малкото заслужаващи интерес руски индивиди от мъжки пол.

Тук обаче, както вече съм обяснявала, да си с бяла кожа, автоматочно те издига до най-високите социални стъпала, а професията учител те класира директно в кастата на брахманите, редом с духовните водачи, министри и подобни. Само така си обяснявам небивалия интерес към моята скромна особа.

И за една седмица бях подложена на истински обстрел с въпроси, от най-нетактични до най-смешни и ще изредя тук само някои от тях, за да послужат за:

КОНСПЕКТ НА КАНДИДАТ-БУЛКАТА В ИНДИЯ

1. Сигурна ли си, че не си омъжена?
2. И нямаш гадже? Нито в Русия, нито в България, нито в Испания...?
3. На колко години си?
4. Коя зодия си?
5. Боядисваш ли си косата?
6. Колко ти е заплатата?
7. Колко братя и сестри имаш? Къде живеят? Те имат ли деца?
8. От коя религия си?
9. Баща ти какво работи?
10. И изобщо не пиеш алкохол? Малко вино?
11. От кога не ядеш месо?
12. Пушила ли си някога?
13. А бившите ти гаджета високи ли бяха?
14. Удобно ли се чувстваш в индийски дрехи?
15. Искаш ли да те заведа да си купиш гримове?
16. Като знаеш толкова езици, хинди няма да те затрудни, нали? За колко време мислиш, че можеш да го научиш?
17. Та значи обичаш да готвиш?
18. Колко са сладки децата, нали?
19. Ама я ми кажи честно – жена ли си или момиче?
20. Синът ми ме пита дали може да се ожени за чужденка, и аз му разреших. А между другото, ти по принцип искаш ли да се омъжиш?

Важно е да се знае, че това е съкратен вариант на конспекта, защото е за чуждоземци и защото изпитът се провежда на нестабилен английски. Ако си индийка, първото най-важно нещо е да се уточни кастата ти, тъй като никой не желае да се сродява с по-долна каста. Мистър Раджеш ми разказа как цялата му рода скочила, когато той самоволно обявил избраницата на сърцето си, а тя била от по-долна каста. Най-неумолима била майка му, но когато баща му се върнал от таен оглед и произнесъл присъдата си „момата е висока, силна, здрава – става“, кандисала. Попитах мистър Раджеш по какво се познава кастата и той ми обясни, че по фамилното име. Пък аз досега си мислех, че е по кожата. Оказва се, че тя само те ориентира за кастата, подобно на скъпото BMW в София, което ти подсказва, че може би принадлежи на депутат, но не е гаранция. Името ти обаче е нещото, което неумолимо определя съдбините ти от раждането до смъртта.

Друга интересна подробност е, че в момента, в който една жена мине под венчило, престава да е част от родното си семейство и вече принадлежи изцяло на това на мъжа си. Сама по себе си жената е считана за непълноценен човек, който за да оцелее има нужда да е под опеката или на баща си, или на мъжа си, или на брат си. И точно тази информация, която много ме озадачи още когато попълвах молбата за виза, присъства във всички документи – от формуляра, с който се записваш на йога до договора за наем. Аз продължавам да не разбирам какво значение има как се казва баща ми, когато правя поръчка на мебели по интернет, но приемам, че за индийците това е начинът да ме идентифицират като обществена единица, колкото и да е странно за нас.

И ще приключа темата с още една споделена от мистър Раджеш семейна история, за да охладя романтизма, който би могъл коварно да се прокрадне в нежното сърце на някоя читателка. В началото на брака им, снаха и свекърва често имали разногласия по различни теми от битов характер, като например какви точно подправки трябва да се сложат в днешната манджа или в какъв цвят да са новите пердета. Когато разнобоят в мненията достигал определена граница на децибелите, мистър Радждеш придърпвал младата си жена в стаята им и я ступвал. След това за дълго имало мир в къщата. Това ми го разказа той в стил „усмивки от старите ленти“, а смехът му беше саундтрак на широко отворените ми очи.

Метрото в Делхи

Метрото в Делхи се оказа една приятна изненада, не толкова в технологично, колкото в идейно отношение, и може да послужи за пример на повечето метрополитени от „първия свят“.

Първо на всеки вход задължително минаваш скенер. Така пътуваш спокойно, без да се притесняваш, че някой може да си е облякъл експлозивен елек и да се самовзриви.

После билетчето се оказа електронна карта, която работи на принципа на дебитната – вкарваш колкото искаш пари и с всяко пътуване дебитът намалява в зависимост от разстоянието, което си пропътувал. При влизане и излизане от метрото просто я поставяш върху турникета, за да се отвори и в същото време ти показва колко пари ти остават. На мен едно ходене до работа (6 спирки) ми излиза около 14 рупии. Интересното е, че позволява дори да си леко на минус.


Климатиците във вагоните работят безупречно, а по стените има контакти, за да си включиш телефона.

На станциите, където се пресичат няколко линии, по земята са залепени стъпки от боси крачета в цветовете на различните линии, за да не се чудиш и маеш накъде да вървиш.


Във всеки влак има специален вагон само за жени и ако мъж се качи там, го грози глоба. Причината за тази екстравагантност е да се спести на жените нежелан досег с чужди мъжки ръце (и други части) в пиковите часове. Някой би могъл да каже „че защо само един вагон?“ и отговорът е, че няма нужда от повече – просто почти всички пътници са мъже, които отиват или се връщат от работа, докато жените им си гледат домакинството и челядта.

Ако пък жена влезе в някой от другите вагони, има запазени места “for ladies”, както и за другите възможни пътуващи малцинства – инвалиди, старци и т.н.

Едно от нещата, които ми се сториха най-забавни, беше табелата с нарушения и санкции:

Примерно ако плюеш или се возиш седнал на земята, глоба 200 рупии.

Ако пък се возиш на покрива на влака, глобата е само 50 рупии и сваляне от влака. Вероятно няма нужда от по-сериозна санкция, защото едва ли ще доживееш до следващата спирка.