domingo, 18 de septiembre de 2016

Още за придвижването в Делхи

Преди да ви разкажа какви още варианти за придвижване в града има освен с метрото , трябва да ви посъветвам задължително да си носите тапи за уши. Аз откакто се пресрамих да ги ползвам, кръстосвам улиците с по-малко щети за тъпанчетата ми. Просто тук клаксона за нищо го нямат и човек през цялото време е като на сватба.

Ако не разполагате със собствено транспортно средство и не сте си наели шофьор, най-добрият вариант, който мога да ви препоръчам е да си свалите приложенията OLA и/или UBER на телефона и да си приготвите точните адреси на местата, до които трябва да стигнете. Практически всички таксита в града работят с тези две приложения и дори да се опитате да помахате на някое такси на улицата, шофьорът най-вероятно ще ви помоли да го повикате чрез OLA или UBER. За който не ги е ползвал, да не се плаши – те са съвсем интуитивни и като цяло много надеждни. Влизаш в приложението, то автоматично определя локацията ти (понякога не го прави много точно, но можеш ръчно да я коригираш), след това ти дава да избереш между различните категории таксита – от споделено с други, през микро и мини до супер луксозни коли, в които ти сервират студени напитки, като същевременно ти показва на колко минути разстояние от теб се намира всеки вариант. След като си избереш типа такси, получаваш съобщение с данните на шофьора и колата и виждаш в реално време на екрана на телефона ти как колата се приближава до теб. Е, понякога виждаш как вместо да се приближава, таксито се отдалечава. Причината не е че бяга от теб, а просто коефициентът на интелигентност на заетите в бранша според мен е в топ 3 на на-ниските на планетата. Все пак повечето пъти успяват да те намерят, а ако имаш късмет, може дори да говорят малко английски. Комуникацията с шофьорите всъщност е абсолютно ненужна, защото след като влезеш в колата, те натискат на своя телефон START TRIP, а ти изписваш в твоя телефон адреса, на който трябва да те закарат и приложението автоматично генерира най-бързият маршрут на GPS-а на таксито. Плащаш при пристигането и цената е направо смешна, аз общо взето стигам навсякъде за между 1 и 2 евро (като имате предвид, че това е 21-милионен град и разстоянията са значителни), но трябва да призная, че се движа предимно в категория микро. След това и пак чрез телефона си поставяш оценка на шофьора по петобалната система. Между другото, те правят същото с клиентите. Поради тази причина всички винаги се стараят да бъдат любезни – и шофьори, и клиенти.

Друг вариант, ако не е много голямо разстоянието, е да хванете авторикша, наричана още „тук тук“, макар че ходи и тук, и там... Има два недостатъка – 1) пътуването е гарнирано с обилни дози прахово и шумово замърсяване и ще усетите всяка дупка на пътя (не се надявайте на гладка настилка); 2) шофьорите са безобразно нагли и алчни и като ви видят чужденец, задължително ще ви определят тройна цена. Вие обаче не се поддавайте – официалната тарифа е следната:
  •         25 рупии за първите два километра
  •         9 рупии за всеки следващ километър.

Не се плаща нищо допълнително, ако сте с багаж или трима човека. Настоявайте да пусне таксиметровия апарат („бай мийтър“) и ако откаже, договорете се на цена, която да отговаря на горепосочената тарифа. Примерно, ако трябва да ви закара на 5 километра, можете да се договорите на 60 рупии. Като имате предвид, че 1 евро е около 75 рупии, това е доста изгоден вариант за транспорт, а пък да дойдете в Индия и да не се повозите на рикша, си е направо срамота. Ако се абстрахирате от прахоляка и се настроите приключенски, може да бъде направо удоволствие. Все пак бъдете внимателни, някои шофьори на рикша до такава степен са си втълпили, че чужденецът трябва задължително да бъде излъган, че може въобще да откажат да ви закарат, като видят, че сте наясно с реалната цена. Има някои места в центъра на града (примерно около Раджийв Чоук), където се групират цели глутници от такива измамници и тактиката „ти като не искаш, ще отида при друг“ не минава. Но аз и на този проблем намерих решение – при третия подред, който ми заяви, че апаратът му не работел, аз си извадих телефона, снимах му рикшата и му казах, че ще направя справка в транспортна полиция защо не му работи апаратът и защо не вози по официалните тарифи. Той така се изплаши, че веднага ме покани да седна, пусна апарата и ме помоли да изтрия снимката. По време на пътуването и в края му още два пъти ми се извини и ме помоли да не му създавам проблеми.

Друг вариант са велосипедните рикши. Те обикновено чакат около станциите на метрото и биват ползвани от тези, които живеят сравнително далече от станцията, за да си спестят 15-20 минути ходене пеша. Едно такова возене струва 30 рупии, но ако сте натовани с багаж може да му дадете и 40, като компенсация за обилната пот, която ще излее, докато бъхти педалите под тежестта на вашия товар.

Има и градски автобуси, които досега не съм успяла да ползвам, макар че се опитах (автобусът ме подмина) и само знам, че са два типа – оранжеви (по-поносими) и зелени (по-непоносими), че билетите се продават от кондуктор вътре и че са безбожно евтини.


За кратки разстояния, разбира се, имате още един вариант – собствените ви крака. Ако се спрете на него, трябва да вземете под внимание следните четири подробности:

  1. Тротоари практически няма. И да има, те ще са заети от паркирани коли и какво ли още не.
  2. Няма пешеходни пътеки, а и да има, те не означават абсолютно нищо, дори да са от тип зебра и със светофор. Това че свети зелено за пешеходците, не променя по никакъв начин правилото за предимство на пътя, а то е следното:
  3. Предимство има по-големият участник в движението. Т.е. от най-привилегировани до най-непривилегировани, участниците се подреждат така: автобуси – камиони – големи коли – малки коли – крави – авторикши – колички със зарзават -  вело рикши – хора – маймуни – кучета. Интересното обаче е, че винаги се намира някой, който да нарушава тази подредба (маймуните, например, въобще не се съобразяват) и поради тази причина всички постоянно свирят с клаксони, звънчета и въобще кой с каквото може. Непрекъснато стават дребни ПТП-та, затова всички са с одраскани и изкривени страни, но рядко ще ги чуете да се псуват или обиждат. Полиция викат само при сериозни ПТП-та, защото тя докато дойде...
  4. Напомням, че движението е ляво (обратно на нашето), както в Англия, Кипър и Малта. Оглеждайте се във всички посоки, когато пресичате, но най-вече обратно на начина, по който сте свикнали да го правите в България.

И няколко последни съвета – пазете се от джебчии; не минавайте с храна покрай маймуни; не се плашете от кучетата (не са агресивни); не отговаряйте на непрекъснатите подвиквания, който ще чуете откъдето минете; не давайте пари на просещи деца (единствената причина да правят това, вместо да ходят на училище или градина е, че все някой се поддава); гледайте къде стъпвате и се пазете от летящи плюнки. Носете си винаги чадър – предпазва и от дъжд, и от слънце, и от плюнки, и от летящи локви.

domingo, 11 de septiembre de 2016

Кратко и скромно за индийските мъже

След дългото затишие заради лятната ваканция, няколко хиляди прелетени километра, последвани от две седмици без дом в Индия плюс една седмица в нов дом без интернет, подновявам блогърстването с нови впечатления, които напират да бъдат споделени.

По-паметливите сигурно ще се запитат веднага какво стана с мистър Раджеш и родата му. Историята е толкова дълга и сюрреалистична, че просто не е за този блог и ако някога реша да я разкажа, вероятно ще избера някой художествен жанр. Засега нека просто кажа, че невероятни открития ме накараха да си събера нещата скоропостижно и да залича всички следи.

Та искам в този пост да ви споделя виждането си за индийските мъже. С две думи, намирам ги за абсолютно прелестни. Предполагам, че това е много необективно изказване, основано на контактите ми предимно с по-подбрани представители на индийското общество, но наистина след шестте години скука в Русия (да ме прощават братушките), няма как една изстрадала женска душа да не се разтопи пред тези влажни черни погледи, тези подкупващи усмивки, тази предана всеотдайност, тази неизмерима благодарност дори само за една дума, с която си ги удостоила.

А как божествено танцуват! Или поне тези, с които споделям неделните салса-купони в Хаус Кас (центърът на нощните забавления в Делхи). Разбира се, една европейка никога не остава незабелязана в една индийска дискотека и 5 минути след като си влязла вече има опашка от мераклии да танцуват с теб. (Само за статистиката - аз за една нощ тук танцувам повече, отколкото в Русия за една година, при същата инвестиция на време и старание). И не знам дали е заради вродената им музикалност и чувство за ритъм, или може би йогата ги прави толкова пластични, но танцуването с индийци ми носи повече удоволствие, дори отколкото с кубинци в Хавана. Тези хора наистина умеят да се движат.

Понеже научаването на хинди до ниво на свободно общуване не го виждам в съвсем непосредствено бъдеще, реших, че междувременно няма да е зле да си постегна английския (или по-точно индийския английски, който според мен спокойно може да претендира за статут на отделен език в рамките на индоевропейското семейство) и взех, че се записах на курс в British Council. Само си представете картинката, в която влизам за първи път в класната стая и виждам насреща си 17 индийски мъже. Гледахме се с взаимна почуда и искрен антропологичен интерес в продължение на няколко секунди, след което настана масов смут чия маса да удостоя с присъствието си. Когато седнах на най-близкото място, мъжете от моята маса изгледаха с триумфиращ поглед останалите курсисти, сякаш току що са били помазани лично от английската кралица.


Нека не се залъгваме – цялото това внимание се дължи само и единствено на факта, че съм бяла чуждоземка и никакви други личностни качества, положителни или отрицателни, не влияят на тяхното сляпо благоговение.

От този ден нататък след всеки урок се редуват да ме изпращат на групи по шестима и за да не ги обидя, всеки път позволявам на различен съученик да ме закара до вкъщи (моето вкъщи, не тяхното). Естествено, няма да се лангъркам на рикша, я.

В колата на поредния богопомазан се развива общо взето един и същ диалог, който след няколко уводни въпроса, два-три максимум, задължително минава във „Омъжена ли си?“ и „Имаш ли си гадже?“. Ако отговориш отрицателно на първия и уклончиво на втория въпрос, следва покана или да опиташ манджите на майка му или да отидете на кино. И не знам защо, но всички до един, без изключение, започват да те уверяват, без да си питала, че не пият, не пушат и изобщо водят изключително праведен живот. Явно смятат, че това е успешният начин да продадат стоката.

Подобно преживяване можеш да имаш и ако отидеш да хапнеш нещо в Макдоналдс (потресаващо падение за моята здравословно ориентирана личност, но това е тема на бъдещ кулинарен пост...) и допуснеш грешката да се усмихнеш на човека, който седне срещу теб, гледайки те втренчено в очите. Ама нямам предвид някаква насърчителна усмивка или нещо подобно, а съвсем обичайна асансьорна усмивка тип „регистрирах твоето съществуване, а сега си гледай хамбургера“. На индийски обаче тази гримаса явно се превежда горе-долу като „днес удари джакпота, човече, дай ми визитката си и можеш да ме изпратиш до хотела, дори и упорито да твърдя, че няма нужда“.

Независимо от напористото си поведение, което сравнително бързо се научаваш да контролираш, индийците, или поне тези, с които аз общувам, са изключително възпитани и галантни. Е, „възпитан“ наистина е доста относително понятие и варира в зависимост от това коя култура обитаваш в момента, но общото ми усещане като жена е именно такова. Прехласват се пред тебе като деца пред ново колело, но не смеят да те докоснат, за да не те осквернят. Веднъж в метрото се затичах да хвана влака и не успях да вляза в женския вагон, който е винаги първи по посока на движението, а в обикновен такъв. На следващата станция чакаше една чудовищно огромна човешка маса, която просто погълна мотрисата в момента, в който тя спря. Преди да успея да се изплаша, трима мъже направиха щит около мен, така че никой да не може да ме докосне. Аз бях не просто благодарна, а в абсолютен шок.

Умеят да водят интелигентни разговори като английски джентълмени, а после те разсмиват с нереално детинските си мечти и планове. Толкова са внимателни, да не те засегнат по никакъв начин, че естествено и ти започваш да се стараеш да правиш същото. Аз лично не винаги успявам. На един очарователен индийски колега, решил да ме почерпи с момо (индийски пелмени) от една лавка на улицата, му изцепих „ти сериозно ли смяташ да ядеш това със същите ръце, с които току що плати? Имаш ли представа колко милиона микроби пъплят по тези банкноти?“. Мисля, че убих не само апетита му, защото повече не ме покани на нищо.


Когато все пак нещата се развият до интимна връзка, сдържаността рязко изчезва, тъй като вече те приемат за своя собственост и се считат в правото си включително и да вземат решения вместо теб, естествено за твое благо. Може би трябва да уточня, че това наблюдение не е много представително, защото се основава само на моя засега скромен личен опит, но нещо ми подсказва, че моят човек в много отношения вероятно се държи като типичен индиец. Приемат безусловно, че като по-силен пол са длъжни да се грижат всячески за теб, каквото и да им коства това и на мен, честно казано, за първи път в живота ми се случва да въздъхна с облекчение и да оставя на един мъж да решава всичките ми битови проблеми, без да се терзая, че това намалява независимостта на моята иначе свободолюбива натура. Ако знаехте колко е трудно за сам чужденец в Индия да си разреши всекидневните нужди, щяхте да ме разберете. Само един елементарен пример ще дам – събуждаш се сутринта и няма капка вода. Какво да правиш? На кого да се обадиш, дето да говори на разбираем език? Оказа се, че всяка сутрин между 6 и 8ч. помпената станция в квартала пускала вода до къщите и че аз трябвало през това време да натисна едно определено копче от всичките 54 копчета по стените в къщата ми (честно, току що ги преброих), което било за водния резервоар на моята сграда (не че това го има някъде написано или някой ти го е обяснил) и ако не го пуснеш в определеното време, просто нямаш вода. Ако пък го пуснеш и забравиш да го изключиш, моторът на помпата гърми и трябва да търсиш нов. Отново говори личният ми горчив опит. И като този пример, мога да дам още десетки, но не искам да се отклонявам твърде много от темата на поста. Мисълта ми беше, че ако не беше моят прелестен индийски бог да зареже всичките си дела, за да се занимава с моите водни, електрически, санитарни, мебелни, телекомуникационни, транспортни и т.н. проблеми, досега отдавна да си бях вдигнала такъмите и да се бях върнала в България. Как да не го възнаградиш после с цялата си любов?