Кратко и скромно за индийските мъже

След дългото затишие заради лятната ваканция, няколко хиляди прелетени километра, последвани от две седмици без дом в Индия плюс една седмица в нов дом без интернет, подновявам блогърстването с нови впечатления, които напират да бъдат споделени.

По-паметливите сигурно ще се запитат веднага какво стана с мистър Раджеш и родата му. Историята е толкова дълга и сюрреалистична, че просто не е за този блог и ако някога реша да я разкажа, вероятно ще избера някой художествен жанр. Засега нека просто кажа, че невероятни открития ме накараха да си събера нещата скоропостижно и да залича всички следи.

Та искам в този пост да ви споделя виждането си за индийските мъже. С две думи, намирам ги за абсолютно прелестни. Предполагам, че това е много необективно изказване, основано на контактите ми предимно с по-подбрани представители на индийското общество, но наистина след шестте години скука в Русия (да ме прощават братушките), няма как една изстрадала женска душа да не се разтопи пред тези влажни черни погледи, тези подкупващи усмивки, тази предана всеотдайност, тази неизмерима благодарност дори само за една дума, с която си ги удостоила.

А как божествено танцуват! Или поне тези, с които споделям неделните салса-купони в Хаус Кас (центърът на нощните забавления в Делхи). Разбира се, една европейка никога не остава незабелязана в една индийска дискотека и 5 минути след като си влязла вече има опашка от мераклии да танцуват с теб. (Само за статистиката - аз за една нощ тук танцувам повече, отколкото в Русия за една година, при същата инвестиция на време и старание). И не знам дали е заради вродената им музикалност и чувство за ритъм, или може би йогата ги прави толкова пластични, но танцуването с индийци ми носи повече удоволствие, дори отколкото с кубинци в Хавана. Тези хора наистина умеят да се движат.

Понеже научаването на хинди до ниво на свободно общуване не го виждам в съвсем непосредствено бъдеще, реших, че междувременно няма да е зле да си постегна английския (или по-точно индийския английски, който според мен спокойно може да претендира за статут на отделен език в рамките на индоевропейското семейство) и взех, че се записах на курс в British Council. Само си представете картинката, в която влизам за първи път в класната стая и виждам насреща си 17 индийски мъже. Гледахме се с взаимна почуда и искрен антропологичен интерес в продължение на няколко секунди, след което настана масов смут чия маса да удостоя с присъствието си. Когато седнах на най-близкото място, мъжете от моята маса изгледаха с триумфиращ поглед останалите курсисти, сякаш току що са били помазани лично от английската кралица.

Нека не се залъгваме – цялото това внимание се дължи само и единствено на факта, че съм бяла чуждоземка и никакви други личностни качества, положителни или отрицателни, не влияят на тяхното сляпо благоговение.

От този ден нататък след всеки урок се редуват да ме изпращат на групи по шестима и за да не ги обидя, всеки път позволявам на различен съученик да ме закара до вкъщи (моето вкъщи, не тяхното). Естествено, няма да се лангъркам на рикша, я.

В колата на поредния богопомазан се развива общо взето един и същ диалог, който след няколко уводни въпроса, два-три максимум, задължително минава във „Омъжена ли си?“ и „Имаш ли си гадже?“. Ако отговориш отрицателно на първия и уклончиво на втория въпрос, следва покана или да опиташ манджите на майка му или да отидете на кино. И не знам защо, но всички до един, без изключение, започват да те уверяват, без да си питала, че не пият, не пушат и изобщо водят изключително праведен живот. Явно смятат, че това е успешният начин да продадат стоката.

Подобно преживяване можеш да имаш и ако отидеш да хапнеш нещо в Макдоналдс (потресаващо падение за моята здравословно ориентирана личност, но това е тема на бъдещ кулинарен пост...) и допуснеш грешката да се усмихнеш на човека, който седне срещу теб, гледайки те втренчено в очите. Ама нямам предвид някаква насърчителна усмивка или нещо подобно, а съвсем обичайна асансьорна усмивка тип „регистрирах твоето съществуване, а сега си гледай хамбургера“. На индийски обаче тази гримаса явно се превежда горе-долу като „днес удари джакпота, човече, дай ми визитката си и можеш да ме изпратиш до хотела, дори и упорито да твърдя, че няма нужда“.

Независимо от напористото си поведение, което сравнително бързо се научаваш да контролираш, индийците, или поне тези, с които аз общувам, са изключително възпитани и галантни. Е, „възпитан“ наистина е доста относително понятие и варира в зависимост от това коя култура обитаваш в момента, но общото ми усещане като жена е именно такова. Прехласват се пред тебе като деца пред ново колело, но не смеят да те докоснат, за да не те осквернят. Веднъж в метрото се затичах да хвана влака и не успях да вляза в женския вагон, който е винаги първи по посока на движението, а в обикновен такъв. На следващата станция чакаше една чудовищно огромна човешка маса, която просто погълна мотрисата в момента, в който тя спря. Преди да успея да се изплаша, трима мъже направиха щит около мен, така че никой да не може да ме докосне. Аз бях не просто благодарна, а в абсолютен шок.

Умеят да водят интелигентни разговори като английски джентълмени, а после те разсмиват с нереално детинските си мечти и планове. Толкова са внимателни, да не те засегнат по никакъв начин, че естествено и ти започваш да се стараеш да правиш същото. Аз лично не винаги успявам. На един очарователен индийски колега, решил да ме почерпи с момо (индийски пелмени) от една лавка на улицата, му изцепих „ти сериозно ли смяташ да ядеш това със същите ръце, с които току що плати? Имаш ли представа колко милиона микроби пъплят по тези банкноти?“. Мисля, че убих не само апетита му, защото повече не ме покани на нищо.

Когато все пак нещата се развият до интимна връзка, сдържаността рязко изчезва, тъй като вече те приемат за своя собственост и се считат в правото си включително и да вземат решения вместо теб, естествено за твое благо. Може би трябва да уточня, че това наблюдение не е много представително, защото се основава само на моя засега скромен личен опит, но нещо ми подсказва, че моят човек в много отношения вероятно се държи като типичен индиец. Приемат безусловно, че като по-силен пол са длъжни да се грижат всячески за теб, каквото и да им коства това и на мен, честно казано, за първи път в живота ми се случва да въздъхна с облекчение и да оставя на един мъж да решава всичките ми битови проблеми, без да се терзая, че това намалява независимостта на моята иначе свободолюбива натура. Ако знаехте колко е трудно за сам чужденец в Индия да си разреши всекидневните нужди, щяхте да ме разберете. Само един елементарен пример ще дам – събуждаш се сутринта и няма капка вода. Какво да правиш? На кого да се обадиш, дето да говори на разбираем език? Оказа се, че всяка сутрин между 6 и 8ч. помпената станция в квартала пускала вода до къщите и че аз трябвало през това време да натисна едно определено копче от всичките 54 копчета по стените в къщата ми (честно, току що ги преброих), което било за водния резервоар на моята сграда (не че това го има някъде написано или някой ти го е обяснил) и ако не го пуснеш в определеното време, просто нямаш вода. Ако пък го пуснеш и забравиш да го изключиш, моторът на помпата гърми и трябва да търсиш нов. Отново говори личният ми горчив опит. И като този пример, мога да дам още десетки, но не искам да се отклонявам твърде много от темата на поста. Мисълта ми беше, че ако не беше моят прелестен индийски бог да зареже всичките си дела, за да се занимава с моите водни, електрически, санитарни, мебелни, телекомуникационни, транспортни и т.н. проблеми, досега отдавна да си бях вдигнала такъмите и да се бях върнала в България. Как да не го възнаградиш после с цялата си любов?