Още за придвижването в Делхи

Преди да ви разкажа какви още варианти за придвижване в града има освен с метрото , трябва да ви посъветвам задължително да си носите тапи за уши. Аз откакто се пресрамих да ги ползвам, кръстосвам улиците с по-малко щети за тъпанчетата ми. Просто тук клаксона за нищо го нямат и човек през цялото време е като на сватба.

Ако не разполагате със собствено транспортно средство и не сте си наели шофьор, най-добрият вариант, който мога да ви препоръчам е да си свалите приложенията OLA и/или UBER на телефона и да си приготвите точните адреси на местата, до които трябва да стигнете. Практически всички таксита в града работят с тези две приложения и дори да се опитате да помахате на някое такси на улицата, шофьорът най-вероятно ще ви помоли да го повикате чрез OLA или UBER. За който не ги е ползвал, да не се плаши – те са съвсем интуитивни и като цяло много надеждни. Влизаш в приложението, то автоматично определя локацията ти (понякога не го прави много точно, но можеш ръчно да я коригираш), след това ти дава да избереш между различните категории таксита – от споделено с други, през микро и мини до супер луксозни коли, в които ти сервират студени напитки, като същевременно ти показва на колко минути разстояние от теб се намира всеки вариант. След като си избереш типа такси, получаваш съобщение с данните на шофьора и колата и виждаш в реално време на екрана на телефона ти как колата се приближава до теб. Е, понякога виждаш как вместо да се приближава, таксито се отдалечава. Причината не е че бяга от теб, а просто коефициентът на интелигентност на заетите в бранша според мен е в топ 3 на на-ниските на планетата. Все пак повечето пъти успяват да те намерят, а ако имаш късмет, може дори да говорят малко английски. Комуникацията с шофьорите всъщност е абсолютно ненужна, защото след като влезеш в колата, те натискат на своя телефон START TRIP, а ти изписваш в твоя телефон адреса, на който трябва да те закарат и приложението автоматично генерира най-бързият маршрут на GPS-а на таксито. Плащаш при пристигането и цената е направо смешна, аз общо взето стигам навсякъде за между 1 и 2 евро (като имате предвид, че това е 21-милионен град и разстоянията са значителни), но трябва да призная, че се движа предимно в категория микро. След това и пак чрез телефона си поставяш оценка на шофьора по петобалната система. Между другото, те правят същото с клиентите. Поради тази причина всички винаги се стараят да бъдат любезни – и шофьори, и клиенти.

Друг вариант, ако не е много голямо разстоянието, е да хванете авторикша, наричана още „тук тук“, макар че ходи и тук, и там... Има два недостатъка – 1) пътуването е гарнирано с обилни дози прахово и шумово замърсяване и ще усетите всяка дупка на пътя (не се надявайте на гладка настилка); 2) шофьорите са безобразно нагли и алчни и като ви видят чужденец, задължително ще ви определят тройна цена. Вие обаче не се поддавайте – официалната тарифа е следната:

•         25 рупии за първите два километра
•         9 рупии за всеки следващ километър.

Не се плаща нищо допълнително, ако сте с багаж или трима човека. Настоявайте да пусне таксиметровия апарат („бай мийтър“) и ако откаже, договорете се на цена, която да отговаря на горепосочената тарифа. Примерно, ако трябва да ви закара на 5 километра, можете да се договорите на 60 рупии. Като имате предвид, че 1 евро е около 75 рупии, това е доста изгоден вариант за транспорт, а пък да дойдете в Индия и да не се повозите на рикша, си е направо срамота. Ако се абстрахирате от прахоляка и се настроите приключенски, може да бъде направо удоволствие. Все пак бъдете внимателни, някои шофьори на рикша до такава степен са си втълпили, че чужденецът трябва задължително да бъде излъган, че може въобще да откажат да ви закарат, като видят, че сте наясно с реалната цена. Има някои места в центъра на града (примерно около Раджийв Чоук), където се групират цели глутници от такива измамници и тактиката „ти като не искаш, ще отида при друг“ не минава. Но аз и на този проблем намерих решение – при третия подред, който ми заяви, че апаратът му не работел, аз си извадих телефона, снимах му рикшата и му казах, че ще направя справка в транспортна полиция защо не му работи апаратът и защо не вози по официалните тарифи. Той така се изплаши, че веднага ме покани да седна, пусна апарата и ме помоли да изтрия снимката. По време на пътуването и в края му още два пъти ми се извини и ме помоли да не му създавам проблеми.

Друг вариант са велосипедните рикши. Те обикновено чакат около станциите на метрото и биват ползвани от тези, които живеят сравнително далече от станцията, за да си спестят 15-20 минути ходене пеша. Едно такова возене струва 30 рупии, но ако сте натовани с багаж може да му дадете и 40, като компенсация за обилната пот, която ще излее, докато бъхти педалите под тежестта на вашия товар.

Има и градски автобуси, които досега не съм успяла да ползвам, макар че се опитах (автобусът ме подмина) и само знам, че са два типа – оранжеви (по-поносими) и зелени (по-непоносими), че билетите се продават от кондуктор вътре и че са безбожно евтини.

За кратки разстояния, разбира се, имате още един вариант – собствените ви крака. Ако се спрете на него, трябва да вземете под внимание следните четири подробности:

1. Тротоари практически няма. И да има, те ще са заети от паркирани коли и какво ли още не.
2. Няма пешеходни пътеки, а и да има, те не означават абсолютно нищо, дори да са от тип зебра и със светофор. Това че свети зелено за пешеходците, не променя по никакъв начин правилото за предимство на пътя, а то е следното:
3. Предимство има по-големият участник в движението. Т.е. от най-привилегировани до най-непривилегировани, участниците се подреждат така: автобуси – камиони – големи коли – малки коли – крави – авторикши – колички със зарзават -  вело рикши – хора – маймуни – кучета. Интересното обаче е, че винаги се намира някой, който да нарушава тази подредба (маймуните, например, въобще не се съобразяват) и поради тази причина всички постоянно свирят с клаксони, звънчета и въобще кой с каквото може. Непрекъснато стават дребни ПТП-та, затова всички са с одраскани и изкривени страни, но рядко ще ги чуете да се псуват или обиждат. Полиция викат само при сериозни ПТП-та, защото тя докато дойде...
4. Напомням, че движението е ляво (обратно на нашето), както в Англия, Кипър и Малта. Оглеждайте се във всички посоки, когато пресичате, но най-вече обратно на начина, по който сте свикнали да го правите в България.

И няколко последни съвета – пазете се от джебчии; не минавайте с храна покрай маймуни; не се плашете от кучетата (не са агресивни); не отговаряйте на непрекъснатите подвиквания, който ще чуете откъдето минете; не давайте пари на просещи деца (единствената причина да правят това, вместо да ходят на училище или градина е, че все някой се поддава); гледайте къде стъпвате и се пазете от летящи плюнки. Носете си винаги чадър – предпазва и от дъжд, и от слънце, и от плюнки, и от летящи локви.

Кратко и скромно за индийските мъже

След дългото затишие заради лятната ваканция, няколко хиляди прелетени километра, последвани от две седмици без дом в Индия плюс една седмица в нов дом без интернет, подновявам блогърстването с нови впечатления, които напират да бъдат споделени.

По-паметливите сигурно ще се запитат веднага какво стана с мистър Раджеш и родата му. Историята е толкова дълга и сюрреалистична, че просто не е за този блог и ако някога реша да я разкажа, вероятно ще избера някой художествен жанр. Засега нека просто кажа, че невероятни открития ме накараха да си събера нещата скоропостижно и да залича всички следи.

Та искам в този пост да ви споделя виждането си за индийските мъже. С две думи, намирам ги за абсолютно прелестни. Предполагам, че това е много необективно изказване, основано на контактите ми предимно с по-подбрани представители на индийското общество, но наистина след шестте години скука в Русия (да ме прощават братушките), няма как една изстрадала женска душа да не се разтопи пред тези влажни черни погледи, тези подкупващи усмивки, тази предана всеотдайност, тази неизмерима благодарност дори само за една дума, с която си ги удостоила.

А как божествено танцуват! Или поне тези, с които споделям неделните салса-купони в Хаус Кас (центърът на нощните забавления в Делхи). Разбира се, една европейка никога не остава незабелязана в една индийска дискотека и 5 минути след като си влязла вече има опашка от мераклии да танцуват с теб. (Само за статистиката - аз за една нощ тук танцувам повече, отколкото в Русия за една година, при същата инвестиция на време и старание). И не знам дали е заради вродената им музикалност и чувство за ритъм, или може би йогата ги прави толкова пластични, но танцуването с индийци ми носи повече удоволствие, дори отколкото с кубинци в Хавана. Тези хора наистина умеят да се движат.

Понеже научаването на хинди до ниво на свободно общуване не го виждам в съвсем непосредствено бъдеще, реших, че междувременно няма да е зле да си постегна английския (или по-точно индийския английски, който според мен спокойно може да претендира за статут на отделен език в рамките на индоевропейското семейство) и взех, че се записах на курс в British Council. Само си представете картинката, в която влизам за първи път в класната стая и виждам насреща си 17 индийски мъже. Гледахме се с взаимна почуда и искрен антропологичен интерес в продължение на няколко секунди, след което настана масов смут чия маса да удостоя с присъствието си. Когато седнах на най-близкото място, мъжете от моята маса изгледаха с триумфиращ поглед останалите курсисти, сякаш току що са били помазани лично от английската кралица.

Нека не се залъгваме – цялото това внимание се дължи само и единствено на факта, че съм бяла чуждоземка и никакви други личностни качества, положителни или отрицателни, не влияят на тяхното сляпо благоговение.

От този ден нататък след всеки урок се редуват да ме изпращат на групи по шестима и за да не ги обидя, всеки път позволявам на различен съученик да ме закара до вкъщи (моето вкъщи, не тяхното). Естествено, няма да се лангъркам на рикша, я.

В колата на поредния богопомазан се развива общо взето един и същ диалог, който след няколко уводни въпроса, два-три максимум, задължително минава във „Омъжена ли си?“ и „Имаш ли си гадже?“. Ако отговориш отрицателно на първия и уклончиво на втория въпрос, следва покана или да опиташ манджите на майка му или да отидете на кино. И не знам защо, но всички до един, без изключение, започват да те уверяват, без да си питала, че не пият, не пушат и изобщо водят изключително праведен живот. Явно смятат, че това е успешният начин да продадат стоката.

Подобно преживяване можеш да имаш и ако отидеш да хапнеш нещо в Макдоналдс (потресаващо падение за моята здравословно ориентирана личност, но това е тема на бъдещ кулинарен пост...) и допуснеш грешката да се усмихнеш на човека, който седне срещу теб, гледайки те втренчено в очите. Ама нямам предвид някаква насърчителна усмивка или нещо подобно, а съвсем обичайна асансьорна усмивка тип „регистрирах твоето съществуване, а сега си гледай хамбургера“. На индийски обаче тази гримаса явно се превежда горе-долу като „днес удари джакпота, човече, дай ми визитката си и можеш да ме изпратиш до хотела, дори и упорито да твърдя, че няма нужда“.

Независимо от напористото си поведение, което сравнително бързо се научаваш да контролираш, индийците, или поне тези, с които аз общувам, са изключително възпитани и галантни. Е, „възпитан“ наистина е доста относително понятие и варира в зависимост от това коя култура обитаваш в момента, но общото ми усещане като жена е именно такова. Прехласват се пред тебе като деца пред ново колело, но не смеят да те докоснат, за да не те осквернят. Веднъж в метрото се затичах да хвана влака и не успях да вляза в женския вагон, който е винаги първи по посока на движението, а в обикновен такъв. На следващата станция чакаше една чудовищно огромна човешка маса, която просто погълна мотрисата в момента, в който тя спря. Преди да успея да се изплаша, трима мъже направиха щит около мен, така че никой да не може да ме докосне. Аз бях не просто благодарна, а в абсолютен шок.

Умеят да водят интелигентни разговори като английски джентълмени, а после те разсмиват с нереално детинските си мечти и планове. Толкова са внимателни, да не те засегнат по никакъв начин, че естествено и ти започваш да се стараеш да правиш същото. Аз лично не винаги успявам. На един очарователен индийски колега, решил да ме почерпи с момо (индийски пелмени) от една лавка на улицата, му изцепих „ти сериозно ли смяташ да ядеш това със същите ръце, с които току що плати? Имаш ли представа колко милиона микроби пъплят по тези банкноти?“. Мисля, че убих не само апетита му, защото повече не ме покани на нищо.

Когато все пак нещата се развият до интимна връзка, сдържаността рязко изчезва, тъй като вече те приемат за своя собственост и се считат в правото си включително и да вземат решения вместо теб, естествено за твое благо. Може би трябва да уточня, че това наблюдение не е много представително, защото се основава само на моя засега скромен личен опит, но нещо ми подсказва, че моят човек в много отношения вероятно се държи като типичен индиец. Приемат безусловно, че като по-силен пол са длъжни да се грижат всячески за теб, каквото и да им коства това и на мен, честно казано, за първи път в живота ми се случва да въздъхна с облекчение и да оставя на един мъж да решава всичките ми битови проблеми, без да се терзая, че това намалява независимостта на моята иначе свободолюбива натура. Ако знаехте колко е трудно за сам чужденец в Индия да си разреши всекидневните нужди, щяхте да ме разберете. Само един елементарен пример ще дам – събуждаш се сутринта и няма капка вода. Какво да правиш? На кого да се обадиш, дето да говори на разбираем език? Оказа се, че всяка сутрин между 6 и 8ч. помпената станция в квартала пускала вода до къщите и че аз трябвало през това време да натисна едно определено копче от всичките 54 копчета по стените в къщата ми (честно, току що ги преброих), което било за водния резервоар на моята сграда (не че това го има някъде написано или някой ти го е обяснил) и ако не го пуснеш в определеното време, просто нямаш вода. Ако пък го пуснеш и забравиш да го изключиш, моторът на помпата гърми и трябва да търсиш нов. Отново говори личният ми горчив опит. И като този пример, мога да дам още десетки, но не искам да се отклонявам твърде много от темата на поста. Мисълта ми беше, че ако не беше моят прелестен индийски бог да зареже всичките си дела, за да се занимава с моите водни, електрически, санитарни, мебелни, телекомуникационни, транспортни и т.н. проблеми, досега отдавна да си бях вдигнала такъмите и да се бях върнала в България. Как да не го възнаградиш после с цялата си любов? 

Пазаруване в Индия

Пазаруването тук може да бъде от шопинг-терапия до шопинг-хоррор, в зависимост от мястото и предварителната ти настройка.

Най-ужасни, по мое мнение, са покритите бутикови базари за традиционни индийски стоки. Намират се в иначе незабележими сгради, в които, ако просто се разхождаш, няма да попаднеш, но те са си изработили хитра система за прилапване на жертви чрез посредничеството на също тъй хитри шофьори-водители-за-носа на чуждестранни туристи. 

Посредникът те изтърсва на вратата на обекта, откъдето те поемат последователно работещите вътре търговци. Една по една се запалват лампите, от което ти става ясно, че си единственият посетител и спасение не дебне от никъде, когато започват да ти поднасят студени напитки, да те настаняват на меки табуретки като единствен зрител в театър, а на подиума пред теб босоноги момци чевръсто започват да разгръщат всевъзможни килими, сарита, шалове, пердета и какво ли не. Безсмислено е да се опитваш да им кажеш, че просто си наминал да разгледаш. С голям зор се изтръгваш от първите, за да попаднеш на вторите, които повтарят ритуала, но с оферта от бижута и скъпоценни камъни, после третите и техните бронзови, каменни и дървени статуетки на всички възможни индуистки божества и т.н. Всички се опитват да те предразположат като те питат откъде си и защо си в Индия. Аз така наивно отговарях в началото, че съм от България, макар да знаех, че това нито ги интересува, нито изтръгва каквито и да е асоциации в паметта им. На шестия, който ме попита откъде съм, му казах, че съм от Бургас, а на единайстия – че съм от Меден рудник. Реакцията им така или иначе е винаги една и съща – „Ааа, хубаво място“. Ако белоликият турист е достатъчно слънчасал от разходката преди да го отведат в този оазис, лесно може да допусне грешката да попита „А това колко струва?“ и от този момент нататък е обречен. Когато осъзнава, няколко часа по-късно, че не и имало нужда да изръсва такива баснословни суми за килим, който не му трябва, че и да плати изпращането му до родната страна, защото няма как, нали, да го замъкне в самолета, връщане назад няма.

Почти всичко може да бъде купено на много по-народни цени от магазините по търговските улици, а тук търговските улици са едва ли не повече, отколкото самите улици. На теория цените в тях са фиксирани и ако си достатъчно авантюрист да тръгнеш на пазар сам, продавачите ще твърдят до последна капка кръв, че стоките им са от производител и цените не подлежат на обсъждане. Ако се върнеш обаче на следващия ден с индийски придружител и попиташ за цената на същия артикул в същия магазин, ще ти отговорят веднага „струва Х, а с отстъпката става Х-20%“. Това, естествено, съвсем не е окончателната цена, всичко зависи от умението на придружителя ти да се пазари.

Най-пълна е импровизацията на цените на уличните сергии и при амбулантните търговци. Тук задължително се пазариш, защото шансовете да постигнеш изгодна цена са най-големи именно при тези нелегални труженици на търговското изкуство, чиито стоки са с абсолютно неустановляем произход и от тяхната продажба не произтичат никакъв тип данъци или разходи за наем на търговска площ. Имате възможност да се впуснете смело в един интензивен и забавен диалог с обикновените хора, да попиете всевъзможни цветове, звуци и аромати и да усетите част от духа на Индия. Можете да рискувате с някои дребни безобидни артикули, като чорапи или шноли за коса, но не ви препоръчвам да купувате от проснат на улицата чаршаф слънчеви очила или часовници. И в никакъв, ама никакъв случай, не купувайте храна или напитки от улицата – гастроентеритът ще е най-малкото зло, което може да ви сполети. Ще кажете, че ако индийците го правят и не умират, значи не е чак толкова страшно, но тяхната имунна система е изработена от векове при тези природни и хигиенни условия и бъдете сигурни, че е дело на естествения подбор.

Кварталните магазини за хранителни стоки вършат работа, ако ти трябват пакетирани продукти от типа на ориз, леща, сол и захар, както и хигиенни средства от първа необходимост, но щандът за плодове и зеленчуци рядко предлага нещо повече от манго, банани и някакъв посърнал зарзават, който въобще не се бори да привлече вниманието ти. С млечните продукти досега не съм имала успешни опити – сиренето или е с люти подправки, или  е напълно безвкусно, защото е предназначено за готвене и подправките се добавят при пърженето му. Сирене като за шопска салата не намерих никъде.

Съществуват и някои вериги магазини за био-храни, в които наистина се чувстваш като в Европа, но когато видиш цените, ти става ясно, че те са изцяло предназначени за русокоси глезли с изтънчени стомаси и дебели портфейли, а също така и за хора със зрителни проблеми, защото цените са толкова дребни и скрити, че докато се пулиш и въртиш във всички страни опаковката в търсене на цената, много вероятно е направо да я метнеш в кошницата, в пълно неведение, че това, което току що си взел е три пъти по-скъпо, отколкото в баровските супермаркети в Москва. Прилагам снимка тук от бурканче със сладко от боровинки, за да се тествате за колко време можете да намерите цената. Когато разбрах от приятели индийци, че в така наречените био-магазини стоките въобще не били био, а само по-добре измити и опаковани, реших да зарежа глезотиите.

И като типичен представител на интернет поколението, реших, че за най-голямо удобство ще купувам по интернет. Груба грешка. Първо това означава да се подложиш на безброй мъчителни телефонни разговори с човек, който според мен и той самият не знае дали ти говори на английски или на хинди. Уж си поръчал по интернет именно за да избегнеш този словесен контакт, но те все си намират повод да ти звънят – я да потвърдиш поръчката, я да ти кажат, че това, което искаш го няма, я да ти предложат нещо друго. Виж, да се обадят да предупредят, че идва куриер не се сещат. Така по всяко време на деня може да цъфне моторист на вратата на дома ти, защото това да си работещ и живеещ сам и да няма кой да му отвори въобще не им минава през ума. На всичкото отгоре, ако направиш поръчка на 6 артикула наведнъж, няма да ти доставят всичко с едно идване, ами ще се точат в продължение на две седмици да ти носят едно по едно нещата, защото били от различни производители. Но най-разочароващо за мен бе качеството на поръчаните стоки, просто гледаш и се чудиш каква инженерна мисъл е сътворила такъв сушилник за чинии, чиито чаркове не пасват, защото размерите им са се разминали с по няколко милиметра ту нагоре, ту надолу. Общо взето съжалих за всичко, което купих по интернет и направо ми се доплака, като си спомних с колко лека ръка раздадох всичките си домашни принадлежности от последния си европейски дом.

Все пак винаги има светлина в тунела – моловете. Понеже всички те се намират на малко отдалечени места, отначало ги игнорирах. Но каква терапия бе за мен да попадна в един от тях – най-после успях да намеря каквото ми трябва, при това на съвсем нормални цени. Дрехите например са по-евтини, отколкото в Европа и има супермаркети от съвременен тип, в които без да се пазариш, купуваш на едни напълно справедливи цени. Единственият момент, предизвикващ известна горчилка е осъзнаването, че колкото и да ти се иска да отвориш ума си и всички чакри към изтока и да се слееш с огромната индийска човешка маса, все пак храната прави борбата и ако не дадеш на тялото си каквото му трябва, трудно ще се справиш с предизвикателствата на един нов живот.

(Верният отговор на теста със сладкото от боровинки е 275 рупии.)

Повече снимки по темата - тук.

Кратко въведение в семейната тема

За седмицата присъствие на индийска земя ми стана ясно, че семейството тук е реално „основна клетка на обществото“. За един индиец е трудно да възприеме, че е възможно някой да живее нормално, ако не е семеен, а пък че това може да е по негова собствена воля е направо немислимо. Ако си прехвърлил преклонната възраст от 25 години и не си се задомил, предизвикваш всеобщо състрадание и активиране на мисионерския дух на целия клан, към който си причислен. Народът зарязва бизнес и развлечения и се хвърля да направи невъзможното, но да те избави от този голям проблем.

Усетих подобно напрежение и у мистър Раджеш, хазяина ми, чийто син е ерген на 25, а дъщеря му, 22-годишна студентка, се страхува да се омъжи, защото, както ми сподели тя, „това си е абсолютна лотария, ами ако не ми хареса, как ще му бъда жена до края на живота си?“ Аз засега се въздържах да я просветя, че има начини да се провери качеството на претендента, както и че "до края на живота" е леко преувеличен термин. В Индия повечето хора се женят за избраника/избраницата на родителите си, като понякога се случва да го/я видят за първи път на живо едва на сватбата. Годежен период практически не съществува и от там усещането за лотария е напълно оправдано. Дори и родителите да са имали великодушието да запознаят младите преди сватбата, контактът между тях не преминава визуалното ниво. Сега разбрах защо външният вид е толкова важен за индийците – просто той е единственият жокер, по който могат да съдят за човека в първия етап на познанството им. Между другото, много се смях, когато обсъждах с учениците ми темата за празниците в Индия и ги попитах дали се празнува Свети Валентин. Казаха ми, че младите се опитвали да го празнуват, но на 14 февруари по улиците плъзвали безчетен брой полицаи и полицейските участъци се препълвали от дръзнали да нарушават обществения ред като... се целували! Тук това се счита за прелюдия към съвокупителния акт и съответно за върховна проява на неморалност на обществено място. Виж, това двама мъже да ходят хванати за ръце е напълно безобидно и не означава, че са хомосексуалисти, а просто приятели.

Но да се върна на мистър Раджеш и родата му. Още в първите дни го хванах да ми прави папарашки снимки и отначало ми се стори забавно, но когато разбрах, че е разпратил снимките ми по всички кътчета на Индия, до които се простира многобройното му семейство по бащина и майчина линия и че цяло войнство искало да се запознае с мен, леко започнах да се притеснявам.

За които не ме познават на живо, трябва да уточня, че като хубост съм под средната за България, а в Русия за 6 години нямах просто НИКАКЪВ шанс пред милионите прелестни дългокраки („беше тяяяя, цялата краакаа“), русокоси и синеоки рускини да се преборя за някой от и без това малкото заслужаващи интерес руски индивиди от мъжки пол.

Тук обаче, както вече съм обяснявала, да си с бяла кожа, автоматочно те издига до най-високите социални стъпала, а професията учител те класира директно в кастата на брахманите, редом с духовните водачи, министри и подобни. Само така си обяснявам небивалия интерес към моята скромна особа.

И за една седмица бях подложена на истински обстрел с въпроси, от най-нетактични до най-смешни и ще изредя тук само някои от тях, за да послужат за:

КОНСПЕКТ НА КАНДИДАТ-БУЛКАТА В ИНДИЯ

1. Сигурна ли си, че не си омъжена?
2. И нямаш гадже? Нито в Русия, нито в България, нито в Испания...?
3. На колко години си?
4. Коя зодия си?
5. Боядисваш ли си косата?
6. Колко ти е заплатата?
7. Колко братя и сестри имаш? Къде живеят? Те имат ли деца?
8. От коя религия си?
9. Баща ти какво работи?
10. И изобщо не пиеш алкохол? Малко вино?
11. От кога не ядеш месо?
12. Пушила ли си някога?
13. А бившите ти гаджета високи ли бяха?
14. Удобно ли се чувстваш в индийски дрехи?
15. Искаш ли да те заведа да си купиш гримове?
16. Като знаеш толкова езици, хинди няма да те затрудни, нали? За колко време мислиш, че можеш да го научиш?
17. Та значи обичаш да готвиш?
18. Колко са сладки децата, нали?
19. Ама я ми кажи честно – жена ли си или момиче?
20. Синът ми ме пита дали може да се ожени за чужденка, и аз му разреших. А между другото, ти по принцип искаш ли да се омъжиш?

Важно е да се знае, че това е съкратен вариант на конспекта, защото е за чуждоземци и защото изпитът се провежда на нестабилен английски. Ако си индийка, първото най-важно нещо е да се уточни кастата ти, тъй като никой не желае да се сродява с по-долна каста. Мистър Раджеш ми разказа как цялата му рода скочила, когато той самоволно обявил избраницата на сърцето си, а тя била от по-долна каста. Най-неумолима била майка му, но когато баща му се върнал от таен оглед и произнесъл присъдата си „момата е висока, силна, здрава – става“, кандисала. Попитах мистър Раджеш по какво се познава кастата и той ми обясни, че по фамилното име. Пък аз досега си мислех, че е по кожата. Оказва се, че тя само те ориентира за кастата, подобно на скъпото BMW в София, което ти подсказва, че може би принадлежи на депутат, но не е гаранция. Името ти обаче е нещото, което неумолимо определя съдбините ти от раждането до смъртта.

Друга интересна подробност е, че в момента, в който една жена мине под венчило, престава да е част от родното си семейство и вече принадлежи изцяло на това на мъжа си. Сама по себе си жената е считана за непълноценен човек, който за да оцелее има нужда да е под опеката или на баща си, или на мъжа си, или на брат си. И точно тази информация, която много ме озадачи още когато попълвах молбата за виза, присъства във всички документи – от формуляра, с който се записваш на йога до договора за наем. Аз продължавам да не разбирам какво значение има как се казва баща ми, когато правя поръчка на мебели по интернет, но приемам, че за индийците това е начинът да ме идентифицират като обществена единица, колкото и да е странно за нас.

И ще приключа темата с още една споделена от мистър Раджеш семейна история, за да охладя романтизма, който би могъл коварно да се прокрадне в нежното сърце на някоя читателка. В началото на брака им, снаха и свекърва често имали разногласия по различни теми от битов характер, като например какви точно подправки трябва да се сложат в днешната манджа или в какъв цвят да са новите пердета. Когато разнобоят в мненията достигал определена граница на децибелите, мистър Радждеш придърпвал младата си жена в стаята им и я ступвал. След това за дълго имало мир в къщата. Това ми го разказа той в стил „усмивки от старите ленти“, а смехът му беше саундтрак на широко отворените ми очи.

Метрото в Делхи

Метрото в Делхи се оказа една приятна изненада, не толкова в технологично, колкото в идейно отношение, и може да послужи за пример на повечето метрополитени от „първия свят“.

Първо на всеки вход задължително минаваш скенер. Така пътуваш спокойно, без да се притесняваш, че някой може да си е облякъл експлозивен елек и да се самовзриви.

После билетчето се оказа електронна карта, която работи на принципа на дебитната – вкарваш колкото искаш пари и с всяко пътуване дебитът намалява в зависимост от разстоянието, което си пропътувал. При влизане и излизане от метрото просто я поставяш върху турникета, за да се отвори и в същото време ти показва колко пари ти остават. На мен едно ходене до работа (6 спирки) ми излиза около 14 рупии. Интересното е, че позволява дори да си леко на минус.


Климатиците във вагоните работят безупречно, а по стените има контакти, за да си включиш телефона.

На станциите, където се пресичат няколко линии, по земята са залепени стъпки от боси крачета в цветовете на различните линии, за да не се чудиш и маеш накъде да вървиш.


Във всеки влак има специален вагон само за жени и ако мъж се качи там, го грози глоба. Причината за тази екстравагантност е да се спести на жените нежелан досег с чужди мъжки ръце (и други части) в пиковите часове. Някой би могъл да каже „че защо само един вагон?“ и отговорът е, че няма нужда от повече – просто почти всички пътници са мъже, които отиват или се връщат от работа, докато жените им си гледат домакинството и челядта.

Ако пък жена влезе в някой от другите вагони, има запазени места “for ladies”, както и за другите възможни пътуващи малцинства – инвалиди, старци и т.н.

Едно от нещата, които ми се сториха най-забавни, беше табелата с нарушения и санкции:

Примерно ако плюеш или се возиш седнал на земята, глоба 200 рупии.

Ако пък се возиш на покрива на влака, глобата е само 50 рупии и сваляне от влака. Вероятно няма нужда от по-сериозна санкция, защото едва ли ще доживееш до следващата спирка.

Първи впечатления от Индия

Трудно ми е да подредя всички натрупани впечатления от първите три дена в Индия. Те са като пъстра мозайка, която се реди с главозамайваща скорост около мен, затова ще нахвърля някои от тях така, както съм ги запечатала:

Странната задушлива миризма в момента, в който кацнахме в Делхи. С времето тя или изчезна от само себе си, или аз престанах да я усещам.

Огромно разноцветно множество навсякъде – на летището, по улиците и пазарите: мъже с тюрбани във всякакви цветове (означава, че са сикхисти, като моя шофьор Баббу), афганистанци в бели курти (да не се бърка с „куртки“), индуски жени от всички касти в разноцветни сарита и пънджабски костюми, мусюлманки в черни бурки, работници, голи до кръста и деца, голи от кръста надолу... Автобуси, коли, моторизирани рикши, велосипедни рикши, мотори, скутери и велосипеди, които с непрестанно оглушително бибиткане като на сватба успяват да се разминат просто по чудо. Между другото, шофира се по принцип вляво, както приляга на бивша британска колония, но на практика по малките улици се шофира където видиш пролука в моторизираната и немоторизираната тълпа.

На новата ми работа – представители на всички религии и вследствие от това постоянно объркване на кого да подам ръка, на кого да дам две целувки и кого въобще да не докосвам. От прозореца пред бюрото ми бих могла да заснема материал за Animal Planet – на съседния покрив живее цяло семейство маймуни, а между двете сгради има огромно дърво, чиито клони служат за мост на дружбата между последните две звена в еволюцията.

Да си бял и къдрав тук е горе-долу като да си зелен и с две антени в България. Толкова народ се изреди да се снима с мен, че вече започвам да се чудя дали не съм двойничка на някоя холивудска или боливудска звезда.

Откакто напуснах родната стряха на 18, съм имала десетки хазяи, но за първи път се чувствам така обгрижвана от наемодателите си – носят ми на поднос кафе, чай и всякакви индийски манджи, от които очите ми сълзят, перат ми дрехите, карат ми се, ако пропусна да заключа с катинар вратата (да, вратите тук се заключват с резета и катинари като от средновековието), а чичото ме разкарва навсякъде, където ми потрябва със скутера си, за да не се загубя. Сутрин ми пращат поздрави за добро утро по whatsapp с цитати на Буда и Махатма Ганди. Най-старият в семейството – пъргав дядо на 91 години, всеки път като ме види, ме тупа с длан по главата и казва, че имам good nature.

Английският тук е такъв само, ако го четеш. Ако го слушаш, ти трябват няколко минути, за да се усетиш, че не говорят на хинди. Примерно „дррктрр“ означава „директор“. Кълна се, те произнасят цялото това, без да го разредят с нито една гласна! Като добавим и факта, че и моят английски е много посредствен, чувствам се напълно изгубена в превода. По няколко пъти ги карам да ми повторят, докато схвана както ми казват. Добре, че от дългите години даскалуване съм свикнала да използвам ръце и мимика, за да се доразберем където думите не стигат. Отделно от това има хора, които не знаят дори една дума английски или какъвто и да е друг език освен хинди и тогава няма как да минеш без преводач. Това обикновено са хора от последната каста (работници на най-ниско ниво), както и така наречените „недосегаеми“, в смисъл, че тези от кастите се гнусят да ги докосват.

Пословичната индийска бюрокрация е плъзнала във всички сфери на живота. Пример – как се сдобива човек със sim – карта. Знаете, че в България това е въпрос на няколко минути – отиваш, купуваш я, активираш я и готово. Тук отиваш с паспорт, виза, две снимки и индийски придружител, който не само ти превежда от английски на английски, но и служи за твой гарант, чиито данни и копие от личен документ също се прилагат в досието ти. По-късно (не ме питайте колко по-късно, божа работа), някой звъни на гаранта и дай боже той да не спи и да не е в банята, защото трябва да вдигне и да потвърди „да, тя е точен човек, гарантирам за нея“. След това му пращат (на гаранта) някакъв код, който той трябва да изпрати не знам си къде и едва след това операторът активира твоята карта. Когато приключиш успешно с цялата процедура направо ти идва да отидеш да го полееш.

Като казах да го полееш, тук практически не се консумира алкохол. Все още не съм изследвала в дълбини на какво се дължи този феномен – дали е по религиозни причини или някаква социална политика, предстои да разберем.

За голяма моя радост, вегетарианството е широко разпространено. Вегетариански ресторанти има под път и над път, а в тях се предлагат много разнообразни и изключително вкусни, макар и доста люти ястия на приемливи цени (в сравнение с Москва, са направо за копейки). Обяснението на това явление е не чак толкова здравословно, колкото икономическо – от една страна месото е непосилно като цена за огромната част индийци, а от друга, от единица площ се добива повече храна чрез земеделие, отколкото чрез животновъдство, тъй като животните изискват повече пространство. А както знаете, в пренаселенета Индия пространството е кът.

Няма магазини и супермаркети в смисъла, който ние влагаме в тези думи. Бих казала, че всичко се купува на улицата, от сергии и дюкянчета, които баща ми ако види, ще определи като битак и пълна цигания. Навсякъде трябва да се пазариш, като реалната цена е някъде около 1/3 от първото, което ти казват.

И като казах баща ми, да спомена и майка ми. Наследената ми от нея маниакалност на тема хигиена скоропостижно бе излекувана. Да, всичко, което сте слушали за мръсотията в Индия е вярно. И може би най-изненадващото ми откритие от последните три дни е, че тя не пречи на човек да бъде щастлив. Не че няма да изчистя трите милиметра прах, които плътно бяха покрили всичко в квартирата ми, но някакси много по-интересно се оказва да общуваш с хората, да се оставиш да те заведат, където искат, да ти покажат всичко, което за тях е важно и да споделят щедро с теб цялата си душа. Контрастът между Москва и Делхи не би могъл да бъде по-голям. В Москва всеки ден около теб преминават милиони хора, които не те докосват нито с ръцете, нито с очите, нито със сърцето; тук е точно обратното.

Защо реших да направя този блог

Трънливият път, който изминах от момента, в който реших, че искам следващата ми житейска спирка да е Индия, до сегашния, броени часове преди осъществяването на този блян, ми послужи да си извадя следната поука:

Липсата на информация и/или наличието на дезинформация те превръща в будала. 

Последствието от това е загуба на поне едно от тези три неща: пари (много), време (много), нерви (много).

Едно от нещата, които направиха споменатия път трънлив, бе борбата за виза. И тук идва моят първи съвет към бъдещите ми читатели - ако смятате да ходите в Индия, особено ако е по работа, информирайте се дълго и напоително за условията за получаване на виза и за скритите последствия от всяка декларирана информация (примерно за заплати, данъци и пр.). Още не стъпила на индийска земя, открих две ярки вътрешно присъщи черти на индийската култура - завидно непоклатимо спокойствие и вкоренено приемане на корупцията като част от функционирането на обществения живот. Аз лично излязох от тази борба изподраскана и с рани, които ще оставят белези, но без да си оцапам душата.

Та да се върна на мисълта си, че ако човек е добре информиран, може да си спести много главоболия. Затова реших да направя блог, в който да споделям впечатленията си от Индия и така да помогна на други ентусиасти за подобно приключение да се подготвят по-добре. Първо мислех да го направя на испански - език, на който към настоящия момент успявам най-леко да формулирам мислите си. Обаче докато се образовах на тема Индия в интернет, открих доста много блогове на испански и почти нито един на български. Единственият, който се доближава по концепция до това, което искам аз да направя е блогът на Елена Шахънска, но той не е актуализиран от пет години. Като доста информативни бих определила и пътеписите на Жоро и Блогът на вълшебния керван. Извън тези интересни четива обаче реално няма други споделени в блог лични преживявания на българи в Индия. Ако намерите нещо, което да си струва, моля, споделете линка в коментар.

И така, хвърлям чаша вода напред и публикувам първия пост.